Сейнт Винсент говори за вкус

Моят персонален знак за жанр е тренчкотът. Не се нуждае от необикновено ниска поддръжка и може да се облича нагоре или надолу. Може да споделя няколко неща: британски благородник, ангажиран стилист или мигач на детска площадка. Любимият ми евентуално е тренч на Celine, който получих през 2017 година, в края на ерата на Фийби Фило. Ще го нося до 85 години, в случай че даде Господ. Ще бъда заровен в това нещо.

Нещото, без което не мога е музиката. На петгодишна възраст гледах кино лентата на Ричи Валънс La Bamba, където той играе този червен Stratocaster. Изглеждаше вълшебен предмет и желаех да се доближа до него. Майка ми ме заведе в Target в Тълса, Оклахома, и там имаше алена китара, за която помолих. Тя беше социален работник; нямаше доста пари; и беше скъпо. Израснах, мислейки, че 20 $ са голяма сума пари. Но се прибрах у дома и бях толкоз захласнат, че направих китари от картон и гумени ленти. Тя видя, че го имам поради, по тази причина се върна и го взе. Семето беше посято.

Моята икона на жанр е Erykah Badu. Стилът е забавен, тъй като има какво носи някой и по какъв начин го носи. Едно и също нещо може да наподобява изцяло друго според от индивида. Erykah има див и трогателен жанр. Сложете го на някой различен и ще се обадите на управляващите.

Най-добрата книга, която съм чел през последната година е Faith, Hope and Carnage, поредицата от изявленията, които Шон О’Хейгън направи с Ник Кейв. Намерих го за необикновено умно и вдъхновяващо, изключително метода, по който той приказва за тъгата.

Слушайте Джон Колтрейн и като че ли портал към небето се отваря боти. Шлифовам обувки до дъното. Ако имам нещо обичано, го нося всеки ден. Бяха разпродадени в моя размер на всички места в Щатите, само че ги открих в безмитното на Хийтроу. Случайно бях в Лондон идната седмица, с цел да изсвирвам в Royal Albert Hall. Така че се възпирам към портата си, изтощен и махмурлук, и съвсем изпускам полета си, с цел да спра, с цел да купя тези ботуши. Те са отговорът на Prada на Dr Martens, с изключение на изискан и леки.

Последната музика, която купих , беше последният запис на Кейт Льо Бон, Pompeii. Кейт е една от най-хубавите ми приятелки в целия свят, а също и един от обичаните ми актьори в целия свят.

Най-добрият подарък, който съм правил , беше отстраняването на теч на газ в къщата на майка ми. Дадох й подаръка на живота, тъй като тя не избухна, и по този начин си подарих живота, тъй като боготворя майка си.

И най-хубавият подарък, който съм имал получих микрофон Lomo 19A19, който фамилията ми ми подари за последния ми огромен рожден ден. Произведен е през 60-те години на предишния век, отлична руска версия на немски конструиран Neumann U47 или AKG C12 VR. [Музикант/продуцент] Стив Албини беше първият човек, който се хвана на Lomo. Бяха евтини преди 20 години, тъй като хората не бяха разбрали за качеството им, само че в този момент е мъчно да се намерят. Използвал съм го толкоз доста в записите си, откогато го получих.

Имам сбирка от свещи във формата на храна. Това е много обширна сбирка, която включва хубав плодов тарт, доста безапелационно бри и хот-дог. Япония е добър източник, само че съм ги събирал на всички места. Това е характерен вид хора, които изпитват наслаждение от този тип странности.

Наскоро преоткрих моите остарели записи на Мадона от 90-те. Заведох сестра си, с цел да види премиерата й в O2. Плаках на това шоу. Бях откровено, надълбоко разчувствуван. Отново станах почитател, с основно F. Вместо да виждам шоуто и да мисля, да речем, за продукцията, бях изцяло потънал в него.

Последното нещо, което купих и харесах < /strong> беше дръм машина Vermona DRM1 MKIII. Правя бийтове [с MIDI клавиатура] и ги адресирам на това, което ми разрешава да манипулирам звуците в действително време. След това уравновесявам звуците във Vermona и върша стерео, или от време на време моно, подскачане на ритъма. Това е по-заобиколен маршрут, само че си заслужава поради звуковото и тактилно задоволство.

В моя ледник постоянно ще намерите вафли, които можете да извършите в тостера, тъй като аз не мога да сготвям. И шампанско. Единият е сутринта, а другият следобяд.

Удоволствие, от което в никакъв случай не бих се отказал , е същински контрапункт на моята плачеща история за израстването на долната междинна класа… слушайте, в случай че има шампанско имах, имам го. Любимото ми нещо на изтънчено празненство е да показвам храната или напитката и да запитвам хората: „ Това гратис ли е?! ” Изведоха ме на вечеря във Вегас по времето на Грами и отидохме в Carbone, който има богат лист с шампанско. Опитах нещо от малко лозе и беше най-хубавото нещо, което в миналото съм ял: беше магия в устата. Семейството ми ме заведе в Carbone на идната вечер и щях да го поръчам за масата, преди да видя цената и да реша, че чешмяната вода също е хубава.

Предмет, с който в никакъв случай не бих се разделил , е бяла китара Supro Dual Tone, подписана от Дейвид Бауи, която оценявам. Никога не бих се отървал от това. Не го пущам онлайн. Това е като елегантни свещи: не за изгаряне.

Единственият художник, чиито творби бих колекционирал, в случай че можех е Гоя. Последния път, когато бях в Мадрид, отидох в Прадо с моя другар художник Алекс Да Корте. Видяхме черните картини на Гоя – Сатурн, поглъщащ сина си и Съботата на вещиците – което изпрати мълния по гръбнака ми. Гоя ги рисува по стените на къщата си: той живееше с тях. Чувстват се като картини в края на живота си. Не мисля, че можеш да рисуваш такива неща, когато си млад. Те са от някой, който се преценява със смъртността. Мисля, че ще стоят добре в спалнята.

Основното за хубостта, без което в никакъв случай не съм е парещ душ. Без значение какъв брой късно е празненството, в никакъв случай не си лягам без да съм си измил лицето, зъбите и душ. Особено на турне, тъй като в действителност ставам непоносим. Цял съм в пот, постоянно съм карал коленете ми да кървят, влизал съм в тълпата, имал съм ръце върху мен, плюл съм - това е диво битие.

Моето семейство има такерия в Далас, Resident Taqueria, която прави невероятна храна на доста рационални цени. Те завоюваха награди – моят шурей е необикновен готвач и е учил при Жан-Жорж Вонгерихтен и Томас Келер. Това е ужасно развлечение и когато съм в Далас, хапвам най-малко един път дневно там.

Любимото ми приложение е Chordbot. Пиша толкоз доста музика там. Това е метод да съберете всички тези скъпи акомпанименти. Говоря за акомпанименти с бемол деветки и 13; Говоря на половина с преобладаващи седем. Говоря акомпанименти.

Някои от най-хубавите ми хрумвания идват от разговори, от позвъняване на другар и просто рифиране. Има нещо изкристализиращо в диалозите с другари, които също са художници – като позвъняването на Кари Браунщайн [от Sleater-Kinney] и тръгването по допирателната. Разговорите с непознати също са очарователни. Аз съм на равнище на триумф, при което в случай че ме познавате, вие ме познавате, само че не съм толкоз мейнстрийм, че да не мога да ходя по улицата. Харесва ми това, което ми разрешава, че мога да беседвам с чужд в бар и те да не знаят какво върша. Харесвам, когато никой не е самосъзнателен или няма какво да завоюва с изключение на човешко другарство.

Произведението на изкуството, което промени всичко за мен , беше A Love Supreme на Джон Колтрейн, който За първи път чух, когато бях на 15. Чувах по какъв начин някой си проправя път до екстаза посредством голямо страдалчество. Не израснах като Колтрейн, нито имах същия житейски опит, само че имаше нещо в това, което говореше за личното ми страдалчество. Слушаш и като че ли се отваря портал към небето.

Любимата ми постройка е Electric Lady Studios в Ню Йорк. Там направих елементи от последните си три албума. Мястото има душа. Взимам ария, с която съм затънал, и по някакъв метод постоянно я намирам в тези студия.

Слушам подкасти повече, в сравнение с чувам музика – непрекъснато. Преди слушах доста подкасти за убийства, само че по-късно взех решение, че не е ужасно нещо да върша заниманието си от женско страдалчество. Върнах се към една класика, Този американски живот с Айра Глас. Но също по този начин, позволете ми да кажа, че мисля, че Love + Radio е брилянтен. Той е доста чудноват, с подривни истории, а звуковият дизайн е героичен. Една, която е по-безгрижна, е „ Скъпа Джоан и Джериха “, където водещите Джулия Дейвис и Вики Пепърдайн играят две агонизиращи лели, които дават ужасни и смешни препоръки.

Моята обичана стая в моя дом е моята студио. В момента целият ми дом в Лос Анджелис е главно студио – съвсем всяка стая съдържа съоръжение за запис. Всъщност няма разделяне сред правенето на неща и живота. Но обичаното ми място е в студиото, да въртя копчета, да си играя с електрически вериги и електричество, да изобретявам хрумвания, да чувам през приложението си за високоговорители, с цел да се уверя, че забавянето е в точния момент. Има доста технологии, доста фанатици.

Моят гуру по подкастряне е моята добра другарка, стилистката Авигейл Колинс, която е положително момиче от Лийдс. Забавлявахме се доста, създавайки естетиката зад записа Daddy’s Home. Този албум беше за костюми и темперамент. Идеята зад героя е, че сутринта е била облечена в облеклата от нощес. Гримът е леко размазан, има нечистотия под ноктите, а идолът й е Кенди Дарлинг. Тя несъмнено не се къпе.

Най-добрият сувенир, който съм носил вкъщи е от първия път, когато отидох на сърф в Барбадос. Изтрих се и бях затрит от останалата част от групата. Но до момента в който се ровех обратно, открих гигантско парче корал във формата на хубав набухнал петел. Има причина за всяко изтриване; в този случай, с цел да мога да върна този хубав петел.

В различен живот щях да правя някакъв тип ръчен труд – приказвам за тръбопровод и електричество. По време на блокирането се заех с „ Направи си самичък “. Харесва ми да знам по какъв начин работят нещата. Бих си дал отмора от писането, където се опитваш да извлечеш магия от етера и това е неописуемо, неизразимо и, да, има части пъзел, само че би трябвало да направиш всички части пъзел и да ги сглобиш. Намерих за успокояващо, че съществува съществуваща, разумна система, която работи: в случай че не работи, намирате казуса и го поправяте. Боядисването на стая носи задоволство, тъй като не е нужно да изобретявам концепцията за багра. Музиката измисля концепцията за багра и цвят и пита: „ Какво е цвят? “

Специалният HTSI Paris Александър Раш от Serpent à Plume приказва за усета

Мястото, което значи доста за мен е хотел Saint Vincent в Ню Орлиънс. Моята другарка [хотелиер] Лиз Ламбърт ме посети на турне, когато минавах през Ню Орлиънс и ме помоли да дойда и да прегледам един парцел. Беше призрачно място – през живота си беше претърпял доста неща, в това число сиропиталище. Разходихме се и изпихме бутилка бяло вино на стълбите в хартиена торбичка. Виждах я да гледа мястото и да го мечтае. Прекъснах до 2021 година, осем години по-късно, и изиграх откриването на хотела. Беше юни в Ню Орлиънс и аз бях облечен в кадифеен костюм и перука: това беше най-потното шоу, което в миналото съм правил. Чувствам се част от генезиса на това място.

Най-добрият съвет, който в миналото съм получавал бе, че множеството хора просто мислят за себе си. Когато сме млади, сме толкоз самосъзнателни, само че това в действителност няма значение.

All Born Screaming излиза на 26 април в Fiction/Universal

Източник: ft.com